Как обувките ми отидоха на интервю за работа…

Още на влизане в сградата бях впечатлена. Най-накрая голяма офис-сграда с много фирми и красиви етикети на пощенските кутии. Когато влязох в офиса бях още по-вдъхновена. Беше просторен, с големи френски прозорци. Гледаше към улицата (което в Испания си е направо постижение).

Една много учтива дама ме заведе в една от шестте стаи за срещи. Когато се ходи по интервюта прекарваш много време в стаите за срещи. Понякога е малка задушна стайчка без прозорци, в която е трудно да протегнеш ръце без да пипнеш стените. Понякога тази стая също играе ролята на чакалня и там се срещаш с още 5 притеснени кандидата. Понякога ти носят кафе, а понякога почти те забравят скрит там, в малката стая без прозорци и комфорт.

Но тази стая за срещи беше различна. Големите френски прозорци я осветяваха добре. Имаше голяма кръгла маса в центъра и 4-5 стола около нея. Всички мебели бяха от светло дърво, което правеше мястото още по-приятно.

В началото бях във възторг от стаята. Всъщност, докато се оглеждах озъснах, че и вратите и “стените” са от стъкло, като горните две трети бяха матирани, но пак пропускаха светлина.

И после започнаха да пристигат крака. Изведнъж светлата зала за срещи се превърна в шестоъгълна кутийка от кошер. Заради матираните стъкла можех да си правя изводи за преминаващите хора само по обувките и увереността на крачките, с които влизаха в малките кутийки, общо шест.

Скоро стъпките утихнаха и ние всички се озовахме във една и съща ситуация – затворени в кошерни кутийки и се виждахме, но не се виждахме… Виждахме обувките си, а перз тънките стени се чуваше притесненото дишане на съседите.

Обувките ни се запознаха, докато главите ни тънеха в недоумение дали сме герои в Big Brother или участници в някой епизод на Lost. После в една от килийките влезе интервюираша и докато обувките ни потропваха симпатизиращо, ушите на главите ни трескаво се опитваха да дочуят, да подразберат нещо.

Какво го питат?

За коя позиция е?

Колко опит има?

И не се усмиряваха, докато не чуят онзи въпрос, на който главана в другата стая не може да отговори толкова добре, колкото би могла моята.

В този момент по коридора се зададоха други обувки. Стъпваха спокойно и вървяха към моята клетчица.

– О-о-о-о, здравейте, – потропаха мойте обувки на другите, – вие тука за какво?

И докато мойте обувки се сприятеляваха с обувките със самочувствие, една малка слаба сянка застана на вратата…. а-а-а-а-а това ще е да е главата, собственик на обучките. Тя влезе в стаята. И, макар че токчетата ни вече бяха разчупили леда, изведнъж ние ги скрихме прилежно под масата и сега оставаше на възрастните да говорят по същество – бепе ред на моята глава да впечатли нейната и да ме вземе на работа.

Те се представи на висок глас и останалите обувки в другите килийки, които все още очакваха, спряха да потропват съюзнически, а ушите на главите зад матираните стъкла започнаха да дебнат за моите грешки и слабости. Вече не бях добре дошла в страната на нервните обувки и невидимите глави. Моята глава бепе срещнала друга глава и ние вече говорехме и се опознавахме като зрели хора.

Когато това свърши беше ясно, че моите обувки вече нямат приятели сред другите обувки и най-естествената стъпка беше на излизане.

Advertisements

About Maria Bakardjieva

I am a licensed Social Media Strategist and Networking Coach who helps business and people position, grow and develop. I work at Explicata - an online marketing experts company. You can find us at www.explicata.com
This entry was posted in Spain, Uncategorized and tagged , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s